1.       Социалната работа в разпадащите се семейства

а) описание на контингента

Семейството се схваща в системата на социалната работа като първична институция за социално осигуряване, за задоволяване на социалните, образователни и здравни потребности на членовете. Най-общо спецификата на социалната работа със семейството произтича от неговите особености като обект, а именно малка група, състояща се от хора с взаимни задължения и отговорности, подчинена на действието на формални и неформални социални норми. В този смисъл независимо от това кой негов член има проблеми, това се отразява и на останалите. В някои случаи противоречията се натрупват с години и се стига до сериозни конфликти. Това превръща социална работа със семейството в една от най-трудните сфери на тази професионална дейност.

Като най-проблемни се очертават: бедни семейства, семейства със стареещи, по-възрастни родители /баби, дядовци/, семейства с рисково отношение към децата и многодетни семейства, семейства от някои етнически общности, в които липсва стремеж към самоактуализация и положително развитие, семейства с членове с физически, умствени или психически проблеми, семейства в развод, семейства с авторитарни и агресивни членове.

·         Семейства, изпитващи социална изолация - не допускат проблеми, не чувстват потребност да се обръщат към социалните служби за помощ. Вероятно винаги са живели в бедност и имат тенденция да игнорират риска . Също семейства, които имат проблеми, но не се съгласяват с предлаганите решения. В резултат са извън системата за социална защита.

·         Семейства, включени в неофициални социални мрежи – опитват се да намерят помощ от социалните служби, но в крайна сметка решават да се справят с проблемите самостоятелно, активизирайки неофициалните социални мрежи. Не са настойчиви в търсенето на формални решения.

·         Семейства, търсещи изгода от подпомагането - търсят изгодното да тях решение от служба в служба, познават правата си, но рядко спазват задълженията си.

·         Неориентирани, несамостоятелни семейства – търсят помощ при всеки възможен повод и от служби, които често нямат необходимата компетентност.

·         Семейства, търсещи помощ само в „краен случай” – социалната помощ е последното възможно убежище. Проблемите се развиват и често стават нерешими. Често се отбелязва страх от реално споделяне, страх от етикетиране.

Фамилната социална и психотерапевтична терапевтична помощ, която могат да получат семействата в риск от разпад, е ориентирана в три основни посоки. Първата е свързана с възможностите да се преодоляват семейните конфликти, без да се стига до развод. С помощта на опитен психотерапевт и социален консултант партньорите биха могли да използват кризисната ситуация, за да направят отношенията си дори по-добри, отколкото са били преди възникването на конфликта. 

Втората възможност за професионална подкрепа се появява, когато съпрузите твърдо са приели идеята, че отношенията им са изчерпани и единственият разумен изход е разводът. В тази ситуация присъствието на адвокат, който се стреми към защита на имуществените интереси, е недостатъчно. Разводът е не само юридически, но също така и сложен психологичен и социален процес. В него всеки от съпрузите преминава през различни емоционални фази и се нуждае от компетентна подкрепа, за да запази психичното си здраве и потенциалите си за пълноценно развитие след приключване на делото. Особено важно е да бъдат умело подкрепени децата в едно развеждащо се семейство, за да се сведе до минимум травматизиращото влияние на развода върху тях.

Третата възможност за професионална помощ, която едно вече разпаднало се поради развод семейство може да получи, е за преодоляване на стреса от развода и мобилизиране на личностните ресурси за пълноценно изграждане на личния живот след него. Повечето хора възприемат преживения развод като личен провал. Сериозно е накърнено самочувствието и самооценката им, съществува генерализиран страх от изграждане на трайни взаимоотношения и обвързване с нов партньор.

б) рискове, водещи до разпад на семейството /с традиционни роли/

Фигура „Рискове за разпад при семейство с традиционни роли”

Фигура „Рискове за разпад според факторите на влияние”

в) цели на социалната работа в разпадащи се семейства по отношение на децата

·         Опазване живота и осигуряване на условия за благосъстоянието на децата в семейството

·         Предотвратяване на разпада

·         Предотвратяване на изостаняването и неглижирането

·         Предотвратяване на крайната нищета в семейството

·         Осигуряване на специфични грижи, там, където е необходимо

·         При настаняване на децата извън семейството, целта е превенция на негативните последствия и защита на емоционалното и физическото благополучие на децата.

г) цели на социалната работа в разтрогнати семейства

·         При гражданските дела, социалният работник от Отделите за закрила на детето /към Общинските дирекции „Социално подпомагане”/по места е в роля на закрилник на децата, като изготвя независим доклад за нуждите на детето, който представя пред съда.

·         Социалните работници участват в делата на общините срещу родителите на страна на децата.

·         Социалните работници играят роля и на помирители при делата за развод или медиатори за цивилизовано уреждане на семейните спорове в полза на децата

·         Социалният работник може да състави програма за непосредствена работа с родителите по посока на: споразумения, лечения, настаняване, квалифициране и други.

·         Социалният работник може да състави програма за непосредствена работа с децата, в зависимост от проблема, пред който са изправени.

ІІІ. Семейното насилие като социален проблем, изискващ специални грижи

Няма универсална дефиниция за детско физическо насилие, неглижиране или психологична злоупотреба. Малтретирано е това дете, чиито родители или настойници:

·         причиняват или позволяват да му бъдат причинени сериозни физически увреди,

·         създават или позволяват да бъде създаден съществен риск за сериозни увреди,

·         предприемат или позволяват върху детето да бъде предприето действие на сексуално малтретиране.

 За целите на практическата работа се определят четири основни форми на насилие над децата:

·         физическо малтретиране – всяка неслучайно нанесена вреда на дете от родител или настойник.

·         сексуално малтретиране - използуване на дете или юноша от друго лице за получаване на сексуално удовлетворение.

·         неглижиране - хронична неспособност на родителя или настойниците да осигурят основните потребности на детето.

·         психологично малтретиране - включващо неглижиране, неспособност на родителя или настойника да обезпечи необходимата подкрепа, внимание и привързаност на детето или психологично малтретиране – хронични модели на поведение като унижения, обиди, присмех над детето.

Много от родителите-насилници в детството си също са били жертва на физическо и сексуално насилие или са живели в домове с висока степен на агресивност. Родители, които са отглеждани и възпитавани по суров и жесток начин, продължават традицията в отношенията със своите деца. В повечето случаи те вярват, че методите им са приемлив начин за дисциплиниране.

Някои характеристики на децата могат да увеличат уязвимостта им -преждевременно родени деца с умствена изостаналост или с физически недъзи,деца, които плачат прекомерно или са необичайно изискващи, децата с хиперактивно разстройство са особено уязвими, особено при родители с ограничени възможности за справяне. 

Обичайно в семейството единият родител е активният физически насилник, а другия пасивно приема насилието. По-често извършителя на физическо малтретиране е майката. Сексуалното насилие обикновено се извършва от мъже, въпреки, че жените нерядко мълчаливо приемат насилието. Сексуалната злоупотреба се извършва от познат на детето човек. Насилниците нерядко са били сексуално или физически малтретирани в детството си. В съображение като етиологичен фактор може да се вземе и педофилията.

Факторите, влияещи върху тежестта на последствията са многообразни:

·         голяма продължителност на малтретирането

·         възрастта на жертвата

·         близостта на насилника

·         наличието на няколко вида насилие ( напр. психологическо, физическо и сексуално )

·         липса на подкрепа от семейството, обществеността и институциите

Емоционалното малтретиране включва увреждане на психичното и емоционалното развитие на детето с хронично лошо емоционално отношение към него. По-различно е от неглижирането, изразява се в липса на топлота в отношението родител-дете, или показване на враждебност. Може да включва:

·         словесно насилие - обиди, негативни сравнения

·         липса на топлота и физически контакт, например прегръдка

·         непрекъснато критикуване

·         осмиване, иронизиране, подиграване

Емоционалното малтретиране е едно от най-трудно доказуемите. Напълно възможно е и истински отговорни родители да са извършвали едно или повече от изброените поведения спрямо децата си. Може да се приеме, че емоционално малтретиране има тогава, когато детето е подложено на непрекъснати атаки и хронично емоционално нараняване от страна на възрастните. Емоционалното малтретиране нанася дългосрочни вреди върху себеуважението и чувството за собствения образ и света. Детето може да развие висока степен на тревожност, нервност, агресивност или поведение на безразличие и неспособност да участва в училищни занимания, игри или развлечения.

Сексуално малтретиране на дете включва широк кръг поведенчески прояви. Трябва да се разграничават понятия като сексуално малтретиране, инцест (кръвосмешение) и изнасилване, които означават различни, но понякога частично припокриващи се действия. Сексуалното малтретиране включва всяко поведение или действие, посредством което възрастният използува детето за сексуалното си задоволяване. Детето може да бъде принудено или насила въвлечено в сексуални действия, въпреки неговата незрялост и непълното разбиране на естеството на тези дейности. Фактите говорят, че сексуалното насилие се извършва най-често в рамките на семейството.

Последиците от сексуалното малтретиране зависят от типа, хроничността на малтретирането, възрастта на детето, връзката с насилника. Психологичните и физическите ефекти от това малтретиране могат да бъдат разрушителни и дълготрайни. Децата се чувстват тревожни, със загуба на себеуважение, изпитват недоверие към възрастните.

Неглижирането се проявява когато родителите не могат да задоволят и посрещнат базисните нужди на детето. Например осигуряване на храна, подслон, топлина, хигиена, образователни и медицински грижи. Детето може да бъде неглижирано чрез липса на адекватен надзор, контрол и внимание. Има няколко прототипа на неглижиращи майки. Някои са млади, неопитни, социално изолирани. Други са хронично пасивни и оттеглени, често произхождащи от хаотични, малтретиращи и неглижиращи семейства. Трети са майки със сериозни психични разстройства. Неглижирането обикновено се свързва с пасивност от страна на отглеждащите, която активно вреди на детето. Може да бъде физическо, образователно или емоционално. Неглижираното дете има незадоволително физическо развитие, тегло и ръст под нормата за възрастта, често е с лоша хигиена и боледува от инфекциозни болести,  гладно е и преяжда, когато получи храна, не показва съответни за възрастта социални умения като неселективно търси внимание от непознати. Често тези деца имат признаци на поведенчески проблеми и/или психосоциален нанизъм.

Психосоциален нанизъм - дете над 5г. възраст, при което хроничното лишение е довело до спиране на растежа и развитието. Такива деца имат нормални пропорции, но са екстремно ниски за възрастта си. Ендокринните промени са обратими при промяна в начина на отглеждане.

У нас са провеждани надеждни проучвания по проблема за насилието.

Изследване на МВР за 2001г., цитирано от Българска медийна коалиция в Международната кампания против домашното насилие от същата година сочи, че 80% от жертвите на домашно насилие са жени[1] (12).

През 2005г. НЦИОМ[2] провежда изследване върху домашното насилие, което показва, че 5,5% от анкетираните признават, че са били малтретирани от близък (4). Още 5% не желаят да отговорят дали са били малтретирани. В същото време 86% от участниците заявяват, че има нужда от закон за домашното насилие. Изследването посочва, че 26-28% от жертвите са деца, 38% - стари хора, 43% жени.

Според данни от кампанията на UNICEF и Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) от 2007 г. за старта на 24-часова, националната, телефонна линия за деца, жертви на насилие “Говори с приятел”[3] и комуникационна кампания “Училище без насилие”, 90% от българите смятат, че родителите бият децата си у дома, а едновременно с това децата са жертви на насилие и в училище – от свои съученици или от учители (6).

В изследването на UNICEF и Институтът по социални дейности и практики (ИСДП) „Чувствителност на системата за установяване, регистриране и съобщаване за случаи на насилие над деца в България” 2007г. се казва, че липсва хомогенност в системата за закрила на децата, което я прави недостатъчно ефективна в реакцията й спрямо случаи на насилие над деца и неспособна да гарантира йерархията на правата на децата, жертви на насилие.

Данните показват още, че по отношение на способността й да разпознава насилието се налага изводът за слаба готовност и работа на системата за идентифициране на насилие над деца. Има сектори от системата, при които готовността да разпознават насилието е между 30-40%. Все още в системата съществуват доставчици, при които липсва практика да се документират случаите на насилие над деца, като за системата на образование и здравеопазване техният дял е близо 50%.

Законодателството не развива в детайли задължението на социалните работници за работа на терен, с което прави работата на ОЗД предимно ре-активна, а не проактивна. Основната причина, поради която препоръчаните за външна намеса случаи се препращат, е да се докладват до други институции за предприемане на официални действия по закона. Препращането на случаи в смисъл на насочване с цел да се включат и ползват други услуги и от други доставчици е слабо.

Въпреки че закона за закрила на детето (ЗЗД) вменява задължение на всеки професионалист да сигнализира при случай на насилие над дете, липсата на изписани поднормативни документи, функционални и/или длъжностни характеристики при другите звена и органи от системата задължението веднага да съобщават и да отнасят случаите на насилие над дете към ОЗД води до разпокъсаност на системата и намалява нейната чувствителност към насилието над деца.

Съществуват сериозни трудности при изпълнението на стандарта за междуинституционално сътрудничество и работа по случай в системата за закрила на деца. На практика това не се случва при повече от половината от регистрираните случаи на насилие над деца. Данните от изследването показват още, че общо за системата има относително високо ниво (80%) на наличие на механизъм за взаимодействие при случаи на насилие над деца, но отново той не отразява ситуацията във всички звена на системата, поради което изводът е за недостатъчна степен на ефективност на системата и съществуване на механизъм за  взаимодействие.

Според генерализиран доклад[4] на отделите за закрила на детето за 2008 г., броят на случаите на домашно насилие е намалял спрямо 2004г. от 2181 индивидуални случаи на 1602 индивидуални случаи (13). Най-голям дял заемат сигналите за системно неглижиране 42% от всички случаи, следвани от физическото насилие – 30% от всички случаи. На трето място стои психическото малтретиране с 16%, а на последно, с 12% - сексуалното посегателство. Друг показателен факт е, че 81% от сигналите са за насилие в семейството, 7,4% - за насилие в образователна институция, 6% - улично насилие, 3,3% - насилие на обществени места и на последно място с 2,3% насилие в специализирана институция.

[2] Изследване на насилието над жени НЦИОМ, 2005г. www.cwsp.bg/upload/docs/fact_sheet_Bulgaria.pdf

[3] Кампания “Говори с приятел” и „Училище без насилие” на ДАЗД  и UNICEF www.society.actualno.com/news_134197.html

[4] Сексуалното насилие над деца в институции – статистика, изследвания, практики. Анализ на ситуацията

 www.canee.net/files/Daphne%20Bulgaria_Bulgarian.doc