ЕТИЧНИ ПРОБЛЕМИ НА ЕВТАНАЗИЯТА
The Ethical problem of Euthanasia /Bulgarian political context/
      Думата „ЕВТАНАЗИЯ” има гръцки произход и означава доброкачествена, хубава смърт. Евтаназията е умишлено прекъсване на живота на някого, или прекратяването на животоспасяващи грижи за зависим от това човек. В държави като Белгия, Австралия, Колумбия, Холандия, Япония и някои щати на САЩ тя е разрешена със закон. Етичният проблем идва от там, че за едни граждани това е избавление от мъките, но за други обаче може да си е чисто предумишлено убийство. В България през 2004 година се провежда дискусия в Парламента като проблемът на обсъждане беше формулирането на държавна позиция по проблема с евтаназията. Депутатите избират между три възможности: да я разрешат с експлицитен текст, да я забранят също с експлицитен текст или да пропуснат споменаването й в закона за здравето. Срещу разрешаването има много аргументи. Най-сериозният е незрялост на обществената среда да възприеме, разбере и артикулира този тип екстремна ситуация в жизнения свят на човешкия индивид. Друг аргумент е настояването, че при ненадеждно, хаотично и силно корумпирано здравеопазване евтаназията ще бъде повод за големи злоупотреби. Това са аргументи срещу разрешаването. Но не са аргументи, които водят до забрана. Според парламентарната временна комисия, натоварена с предварително поручване на опита и практиките, цитирана от в. „Дневник”, 21,06.2004г. позоваването на християнската етика не изглежда убедително в българския парламент. Щом обаче едно нормативно решение не може да се аргументира, депутатите си задават въпроса какво всъщност стои зад него, каква скрита мотивация, какво в крайна сметка то означава? В нормативното решение е демонстрация за споменатата незрялост на публичната сфера. Според Председателя на предходния парламент проф. Огнян Герджиков „темата за евтаназията (в смисъл на асистирано самоубийство) е тема тайна и точно по тази причина не се е вписала в класическата модерна мисъл въпреки нейната либерална ориентация. В традицията, която днес следваме в устройството на публичния си живот, тази тема не може дори да бъде артикулирана и изказана.” /цитатът е от „Дневник, 21,06 2004г./. Стефан Попов от Институт „Отворено общество” София заявява в своя публикация в сайта на института: „Доброволно активната евтаназия е екстремният случай във верига възможни събития, в които може да протече край на живота. Когато тя се разчлени, вижда се, че България отдавна е включена в нея, поради което простата дефинитивна забрана се свежда до отказ от гледане в посока, в която вече се движиш. Веригата включва извънредно тежки състояния. В зависимост от тяхната етическа и правна - нормативна в широк смисъл - проблематичност една примерна скала ги подрежда по следния начин: отказ от лечение, палиативни грижи, оттегляне на животоподдържащи системи, прилагане на терминални успокоителни, асистирано от лекар самоубийство, активна евтаназия, доброволна или недоброволна.”   Всеки човек има право на избор... избор да живее, или да умре. Не бихме могли да си представям мъките на умиращия, но със сигурност те би трябвало да се премахнат, ако е възможно, защото е човешко страдащият да си отиде, без болка и мъчения. Тук говорим за болести, които със сигурност са неизлечими и изключително болезнени. Всеки човек има право да се бори за живота си, но когато му остава месец-два, изживян в болнична стая на командно дишане, катетър и медикаменти с ужасяващи странични ефекти, не си заслужава. Това е живот на мъченик. Още повече, че един човек трябва да помни живота си с хубавите преживявания, а не с прекараните месеци в болница и със спомена за болката и страданието на близките. Човекът трябва да може да вземе решение за собствения си живот и ако това е да бъде прекратен, желанието му трябва да се уважи. Човек с рак в напреднал стадий и разсейки в почти цялото тяло, на когото му остават няколко месеца живот, има правото да избере дали да изживее тези месеци в невиждани мъки, или не. Евтаназията е върховен хуманен акт на милосърдие, наивно е да мислим че за всички болести имало лек. Само който е бил свидетел на тежко болните, може да знае, че наистина има болести в края на живота, за които не само че няма лек ами са и много болезнени. Според лекари евтаназията в съвременния живот е измислена точно, защото болните са искали облекчение на болките, а и много от тях сами избират смъртта чрез самоубийство. Тя би трябвало и в България да бъде разрешена със закон, както е в едни от най-напредналите страни по света. От друга страна тежко болният, умиращият като не може да реши самостоятелно, кой трябва да бъде упълномощен да решава вместо него? И, всъщност в медицината не е позната категорията „със сигурност неизлечими” заболявания.. Всичко в медицината се развива толкова бързо, навлизат всеки повече и повече експериментални лекарства и методи, така, че за всеки има надежда. Още повече, че никой не може да каже къде е границата между живота и смъртта. Ставали сме свидетели на не един или два инцидента с това хора да живеят в пъти повече от това колкото им е "предписано" от лекарите. В голям брой от случаите болните не са в съзнание, за да решат сами. Ако някога са дали съгласие за донорство и/или евтаназия, може да се случи легалната евтаназия да се използва за търговия с органи. Евтаназията де факто е самоубийство или убийство, затова има много сериозни етични проблеми за абсолютното й приемане. Би могло да бъде еднакво вредно да бъде разрешена или отхвърлена със закон. Може би е приемливо съществуването на специална комисия, която да разглежда и да решава за всеки случай поотделно. Смъртта и раждането са част от живота, но са елементи на природата, а не на човешките приумици. Не е етично чочекът да преценява кой да живее и кой да умре. Тежкото физическо състояние не е оправдание. Пък и страданието на тези хора не е такова, каквото си го представяме (нереалистична представа за бъдещето). Ако сме поставени под избор дали да "изключим апаратите" или да "се бие инжекция" и т.н. и се съгласим, го правим от чист егоизъм - просто не можем да гледаме близките си така. И се чувстваме виновни, че болният се "мъчи". Но каква е действителността...никой не може да отговори с точност.   Литературна справка: 1.     Попов, Ст. - http://www.slkbg.com/serv/Document?Action=show&OrderBy=CreationTime&Order=DESC&DocID=1672470572 – институт „Отворено общество” – София, 2004г. 2.     Герджиков, О. – http://www.anticorruption.bg/bg/mmonitoring/june2004/june2004week1.htm доклад, 2004г. 3.     Кирилов, Св. - http://www.pravoslavie.bg/content/view/10268/62/ , 2008г.

ала в крайна сметка от въпросното есе не разбрах каква е Вашата гледна точка. И имам един кратък коментар върху това: "Смъртта и раждането са част от живота, но са елементи на природата, а не на човешките приумици. Не е етично чочекът да преценява кой да живее и кой да умре." Е, в много държави по света именно човекът решава кой да живее и кой да умре - във всички държави в които смъртното наказание е в сила, а дори и в САЩ - човекът Обама реши човекът Осама да умре. Примери много. Аз също съм мислил по въпроса, че евтаназията би могла да доведе до легализиране на търговия с органи, но това ще са по-скоро криминални и редки случаи, най-малко защото от чисто медицинска гледна точка за да се желае евтаназия тялото на човека трябва да е в много окаяно състояние. Също така не бива заради риск от частни случаи да се забрани едно такова решение. Всички знаем че стават катастрофи по пътищата, но никой не забранява транспорта, нали. Въпроса е да има правила.
И още нещо. От една по-малко коментирана гледна точка - духовна, всички сме на първо място духовни същества и после физически (мои разбирания). Непоносимата физическа Болка обаче замъглява съзнанието и ни прави НЕхора. Прилагането на силните обезболяващи (морфина например) просто "изтънява" връзката на духа с физическия свят, т.е. съзнанието се "оттегля4 в по-фините светове и затова се притъпява усещането за болка. Смъртта е просто една солидна доза морфин, която изцяло прекъсва връзката. Кое според Вас е по-разумно? Да държите един човек дрогиран защото съществува хипотетична възможност да се възстанови или да освободите съзнанието от болката, още повече в болшинството случаи това е волята на самите страдащи?

Моето мнение е обвързано с това, че съм пацифист по убеждения. Смятам, че отнемането на човешки живот няма оправдание. Проблемът, който ме тласна към разсъждения, с които не ангажирам никого, е, че ми бе поискан приятелски съвет и бях индиректен свидетел на трагедия в едно семейство. Против страданието съм във всякаквите му форми. Смятам, че човек е на тази земя, за да създава, а не за да руши. Смятам, че смисълът на живота е възпроизводството /във всякаквите му видове и форми/ и , следователно нещо, което е създадено, трябва да живее. Обаче...тук идва и въпросът за начина на съществуване...Съществуват хора, които по нашата оценка не заслужават да живеят /смъртните присъди са издадени от обществото/. Съществуват хора, които аз собствено бих закопала /не от омраза, а от любов към децата/. Евтаназията е хумамен акт, акт на милосърдие, според мен, в границите на непреодолимата болка и безнадеждността на здравословното състояние на човека. Има болести, които постепено разграждат личността на човека до неузнаваемост. Въпиющата безпомощност, усещането за безсилие, необратимостта, непреодолимата болка са причини човек да пожелае смъртта. Християнството лицемерно отхвърля самоубийството като акт срещу Бога, но в същото време в иметто на Отца са загинали милиони с оръжие в ръка....Човекът е човек, независимо къде е, с какво се занимава, за какво се бори. Ако човекът престане да бъде човек, трябва да има избор семейството му и обществото да подпомогне процеса на отделяне на живота от тленното.

това исках да разбера - Вашата лична позиция :)
Благодаря! Като цяло и аз мисля така.